From my Heart!



Душата ми броди
по нощните улици
и отдъхва по сивите пресечки
душата ми се бори
със студеното , със Зимата
и
с всякакви измислени виелици.

Душата ми се чувства пълноценна
и усещам го със всеки удър на сърцето ,
в което обичта ми неизменна ,
гори и рисува
усмивка която само
ти вдъхваш на лицето ми.

Преди се чувствах похабена
и даже разпокъсана
бях тъжна , наранена
нещастна и навъсена.
Преди бягах от себе си
и в образа си дълго се взирах
търсех грешките дълбоко в сърцето ми
което ти толкова бързо ремонтира...

Думите ми почват да се свършват
защото неуписуемо е
това което изпитвам към тебе
думите даже не струват
пред това което
истински чувствам във себе си..

някак си не мога да опиша
как от развалина
превърна ме във чисто нова
и как успя
да ме вдъхновиш
да живея..
да се боря!

неримувано!

ти спираш дъха ми
чувствата ми са като една константа към теб
ти ме разтопяваш
ти ми вдъхваш надежда
ти откриваш в мене
това което аз никога не видях
ти ме караш да се усмихвам
дори когато не ми се усмихва вече
ти ме стопляш с
целувките си
както дори глупавата ми печка не може
ти ме караш да се смея
ти ми даваш точно това от което се нуждая
ти вярваш в мене
дори когато се чувствам тотален неудачник
ти ме караш да се чувствам специална
ти ме научи да вярвам
ти ми подаряваш всеки ден уникални моменти
за които късно вечер мисля
с които късно вечер заспивам
които не дават покой на
мислите ми
и на сърцето ми...
когато съм далеч от теб
не спирам да си мечтая
за момента в който
отново ще съм в прегръдките ти
ти си всичко за мен
колкото и глупава да ти се струва идеята
един свят не би струвал нищо
ако теб те нямаше в него!!!
и дори звездите нямаше
да са звезди
нито луната луна
а пък слънцето слънце ,
защото ти си всичко това за мен
и дори много повече..

(((:

Starlight ! ;]





Нетипично се разпадам
и се призимявам на меката трева
листенца маргаритки се заплитат из косите ми
а слънцето нетърпеливо шари
из страните ми
играе с лъчите си
по лицето ми
и прави странни светлосенки..

Дъжд от образи
се влива в очите ми
и цветовете като водопад
се разбиват в тялото ми - река
и продължавам все така спокойна
да си мечтая
в ранната утрин
усещам как сутрешно
ми е леко лимонено
само че не ми горчи а ми е сладко...
и се събуждам
но не на тревата
а на леглото ми , сгушена в възглавницата..

Всяка сутрин ако бях се будила до тебе
сигурно и бонбонено би ми било
има ли нещо по хубаво от това
да се унасям
от лазурената ти усмивка
и да се събуждам с нея..

разтапям се в ръцете ти
усещам само
как краката ми се жилират
подгъват
и как рефлексите ми се забавят
и ставам адски непохватна
как сетивата ми блокират
защото съм тотално
омагьосана
само и единствено от тебе..

някак си някак си
ставам обратно часовниково стрелчеста
и губя контрол над себе си
кръвта ми започва бясно
да минава
през всяка една артерия
а сърцето ми бие с
200 км в час
готово да катастрофира
в първата мантинела ,
защото ти
го подлудяваш .

сияя сияя от щастие
и ми иде да подарявам усмивки на всеки
да рисувам усмивки
да крещя с усмивка
колко колко
ми е добре..

като малко момиченце
седя ,
потопила краката си
в водата
смучеща лимонче
наслаждавам се на слънцето
и си мислех , колко те обичам :)

Shine On



Всичко бях казала
всичко бях написала
а в мене си остават толкова много
неща недоизказани
и се раждат още и още
само докато си фокусирал
погледа си върху мен ,
който така ме опиянява
както целувките ти ,
които идват като глътка въздух ,
чист и необятен ,
като вятъра
който разрошва нежно косите ми
и си играе с тях..

Искам да се окъпя
в слънчевата ти усмивка
и да си я скатая някъде само за мен си
и когато ми е тъжно да я
гледам , докато не се почувствам щастлива ,
защото само ти ме караш да се чувствам така
защото каквото и да пиша и да говоря
никога няма да успея да изкажа
всичкото това ,
което се е загнездило в сърцето ми
и всяка сутрин
щом се събудя контролира биенето
контролира усмивките ми
и дори протягането ми
защото всяка мисъл води към теб
и дори и далече от теб
съзнанието ми никога не се отдалечава всъщност
само тялом ,
на тялото липсваш тогава ,
на сетивата ми ,
защото няма по сладък аромат
от твоя ,
няма ухание което така да запленява
всяко мое сетиво..
няма няма няма..
няма думи
няма никой друг
нито нищо друго
което
да ме кара да се чувствам толкова жива ,
сякаш до преди да те познавам
бях в застой..
бях в едно мъртво течение
и само сол имаше около мене ,
която ме дърпаше към себе си
и тласкаше към нищото ..

ти ми показа необятното небе
и как само
в едно единствено тяло може
да зазвучи музика..

и ако знаеш как
всяка моя фибра
се гъне от вълнение
само при мисълта за тебе..
защото ти си моето сърковище..

Lovelife..





"But then the road became empty and the people disappear'd
The clowds ran away, opened up the sky
And one by one I watched every constellation die
And there I was frozen, standin in my backyard
Face to face, eye to eye, starin at the last star"


Крясъци ми диктуват
крясъци ме будят
едното крещене го чувам усилено в съня си..
потъвам в измислици
насищам се на провали
накрая самата аз се чувствам провал ,
провалих се пред себе си
и пред всеки друг..
няма изход от магистралата "живот"
само направо , а за назад
съм прекалено слаба
та да препускам през
черното поле на миналото ,
пълно с отломки от миналите аз...


Никой не вижда
как се старая и колко давам от себе си
приемана съм за една даденост
като едно огледало ,
а вътре в мойто огледало
не вирее нищо ,
няма никой
само хладно пространство
само един гладен образ
гладен за още болка..
Вътре в огледалото ми
съм счупена ,
охлузена
и плача
плача без сълзи ,
защото те много отдавна свършиха ,
заедно с разпокъсването
и разшиването на зеницата ,
на плътта ,
на кожата ,
няма никой вече..

Кофти дни се нижат
като тялото на стоножката..
кофти седмица
ми скършва съзнанието
а мислите ми са пропити с йод
който щипе раните
и ми иде да се саморазкъсам
в агония да вия
срещу луната
да крещя
но сякаш са ми изключили звука
толкова отдавна.

Искам да ненавиждам
тази сърдечна недостатъчност
ще ме довърши
нямам вече достатъчно сърце
за да живея
за да вярвам
за да дишам ,
накрая не знам
те ли са разочарованието
или аз тяхното???

"She adapts to everything now
And nobody asks what she dreams about
But she still dreams after she woke tight hold on that hope"

Боли ме
вътре в мене е болката
по очите ми се чете
по тревогата в тях
виновна съм
единствено заради тъпата ми вяра
в един свят , който го няма
а истинският не е готов за мен
или аз просто не съм за него..


"If it makes it hurt less to curse and fight
Go ahead and hate the world girl you earned the right now.."

21 questions





"Boy , its easy to love me now , would you love me if I was down and out? Would you still have love for me?? "

Понякога имам чувството , че правя само грешки . Грешки , които се нижат една след друга , грешки точно като дните и не мога да спра да ги повтарям и не мога да спра да бъркам.
Грешна във всеки един аспект , във всяка една мисъл и ми личи по всяка една изречена дума , личи ми по гласа , по усмивката.
Станала съм прекалено параноична , страх ме е от всички , страх ме е от въпросите , които така отчаяно не спират да се въртят в главата ми и още по жалкото е , че не ме е страх толкова от самите въпроси , колкото от това което ще получа в отговор , защото ще са думи които биха ме наранили , защото истината в повечето случей боли и не мога да говоря не мога да питам.
Страх ме е от това , че имам чувството че той мрази човека който съм , с всичите ми кривости и кофти дни , защото само като го слушам и се възприемам като най - негативният човек на света?
Нима проблема е в мене , защо всеки се спира само до повърхността и не иска да погледне нещата в дълбочината.
Или съм една типична драма - куийн и правя от нищото нещо.
Да ама никой не знае какво е времето вътре в мен
истински би те обичал този , който обича твоите недостатъци , който те обича в кривите ти дни , който те обича въпреки че си рошава или че не си си оправила лака , за който няма значение нищо , освен това че ти си до него...
А аз съм толкова ръбава и всичко ми е наобратно
и в повечето време се чувствам ядосана и ме е страх от това , че той
би ме оставил , би ме наранил , защото винаги съм свикнала с това
че накрая винаги аз съм наранена ..
Прекалено ли съм емоционална , лесно запалима , импулсивна
всеки който е далеч от ежедневието ми му изглеждам по един начин , за това и повечето хора НЕ ги допускам до живота си
не допустима искам да съм
не допускането е в повечето случай един плюс , хората не могат
да те съдят постоянно за това което си и това което правиш.
А някой ги допускам в страх , да не се уплашат от това в което се състои моят свят... , защото не винаги е цветно
и понякога сивотата превзема и доминира
и да страх , страх , страх
на всеки един ред го има ,
ако той знаеше колко много държа на него
би ме разбрал предполагам..

&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&&

И витае винаги една буря , там някъде под всичките ми пластове през които се усмихвам , само като съм с него тя утихва ,
но иначе бошува
и обгръща всичко , бурята която погребва сградите , която ги обгръща с черният си дим , която не се интересува от хората ,
която чупи душите на парчета
чиято пара до толкова гори плътта , че се разтича
и всичко това в един празен град
по асфалтените ми улици ,
чийто посоки са лъжовни
обикалят по тях все хора
които ги е страх от себе си , да потърсят себе си
страх ги е да се изгубят , защото може би никога няма да се намерят.
Няма да намерят съществото си
нито по асфалтената , нито по калдъръмената улица ,
нито зад завоя или на кръстовището ,
защото като си в колата , през повечето време
си на автопилот и управялва само твоя страх ,
затова и катастрофираш
и се стига до крайната амнезия
в която спомените не достигат и те мъчат
и забравяш кой си .
Ето за това идва бурята
ето затова се разпростира във всеки от нас
за да ни накаже за егоизма
за неразбирането
за недопускането
за лъжите
ето за това вали
вали сняг , вали лед , вали градушка
и небето е нажежало до кръв
и за това облаците се бият
и всичко е в светкавици ,
светът ви е в светкавици
превземат ежедневието
срутват се върху безпомощното ви тяло
и разкъсват съзнанието ви..
размиват страха
и се подчиняваш на едната неумолима стихия
пред която се прекланяш..


В мен ли е вината , винаги се запитвам ,
докато въпроса , не се превърне
в поредното невидимо напомняне
рано сутрин преди да станеш
и да се удавиш в горчилката на кафетото ти
и се молиш да дойде по бързо сладката част.
Параноята ми ме плаши
стряска ме насън ,
действително ли съм откачена
и винаги тъжна
намусена
и отчаяна от живота
питам се
защо само това вижда той в мен?
зашо не спира да ме критикува??
толкова ли съм лоша
погледни за бога вътре в мен..

damn damn damn damn :/

I found you :P




Винаги съм се замисляла
за ударите на сърцето ми когато съм с тебе
за това как ускорява и забавя едновременно
за ритъма който е непостоянен
и който само ти можеш да предизвикаш
само ти можеш да спреш дъха ми
да накараш кожата ми да настръхне
да докараш лека усмивка в края на устните ми
да се чувствам в някой сън когато съм с теб.

Всяка вечер се завивам само с мислите ми за теб
и в съзнанието ми само ти живееш ,
само този твой образ , който леко се мусиш
а когато те погледна се усмихваш
и тази усмивка е по сладка
и от най хубавия шоколад
и по истинска и разкошна
от всичко , което този свят може да ми даде.
Би си помислил , че си губя времето
в излишни сравнения и глупости ,
но нито една дума не е достатъчна
за да изкажа това което
кара сърцето ми да цъфти като цвете.

Преди си вървях по пътя на вечното отчуждение
само с един единствен звук отекващ в главата ми ,
сега има много звуци
сега ме оцветяват много цветове
и дори ежедневието ми да ме скапва
единствен ти ме разведряваш
и ми връщаш отново вярата в хората , в света
ти ми даваш тази надежда ,
която всеки друг ми отнема
и тази сигурност ,
която откривам в прегръдките ти (:


Понякога прекалено
Облачна се чувствам
и ти ми говориш
но не ти отвръщам с дъжд ..

страдах от нужда
която ме разкъсваше
сега всяка една рана зарастна
и не ме боли нищо,,

устните ми искат
да пишат по твоите
да изпишат всичката
любов ,
която изпитват
и никой друг
няма да ми е по скъп от тебе
сега мой устни пишете..

p.s And I'm happy that I found you (:

Smell Of Spring




"Everything is all I have to give you
And I'm afraid it ain't enough"

Дишам заедно с навика
машинално се събуждам
протягам ръце
и ставам ,
чувствам се като робот ,
който прави всичко
по инерция
без умисъл , просто защото
така трябва.

Ако можех да се саморазчупя
най накрая да стана красив лебед
вместо това лутам се
в предишни мой образи
и се чуда какво е щастието?
бродя из мъгла ,
която ми пречи да стигна
до крайната ми цел
и винаги се отказвам
и тогава мъглата
изчезва и виждам
колко малко ме дели
от крайната нужда..

Но няма да се предам повече
и никоя мъгла няма да е достатъчно
гъста за да ме спре.

Готова съм да поема риска
да катастрофирам отново
да се разбия в скалите -
скалите на отчаянието
дори да ме погълне
аз ще вярвам
и ще се надявам
че всичко ще е наред ,
а то би било
щом ти си до мен ,
защото ти си моето слънце
и ме докосваш с най
нежните лъчи
и само пред теб
мога да бъда това момиченце
което всъщност съм
и няма нужда да се преструвам ,
защото ти вярвам
и знам че не би ме наранил
поне не и умишлено.
Защото те обичам
защото тази любов
я чувствам така невинна
и истинска
и до преди време
даже не подозирах че мога
да я изпитвам..

А аз лъжа всички винаги
дори и себе си ,
жалко че не мога да се заблудя сама.
не мога да заблудя сърцето.
играя роли , които не ми отиват
но въпреки това никой не подозира
какво е времето вътре в мен.

Между мене и светът
има една стена ,
никой не може да я разруши
никой не може да я премине
но тебе мога да допусна
отвъд нея
бих ти показала моя свят ,
защото когато те гледам в очите
виждам и намирам
всичко от което имам нужда
защото те обичам , да..
обичам те.

to my precious sunshine ;]

Hate it like a coffee..



Много облаци и все на мойто небе ,
много дъжд и все над мойта глава
гръмотевици и светкавици само в мойто съзнание..
Вече ми писна от скапаните очаквания на всички.
Чувствам се уморена , толкова ми е отегчително
всеки ден едно и също , накрая разбрах щастие няма.
Самата дума предполагам е измислена
от някакви безнадеждни глупаци , които се надяват на нещо ,
което всъщност е тотално невъзможно.
Все едно да искаш от реката да пресъхне ,
същото е да се бориш да си щастлив..
Всичко е за даденият момент ,
за това предполагам трябва да извличаме всичко максимално
дори да бъдем тотални консуматори , всъщност такива сме всички ,
защото това е заложено дълбоко в нашата същина ,
в самосъзнанието ни , в съществото ни..
Добре си ми беше да съм нещастна и да не се надявам на нищо , а сега
веднъж вкусила от щастието , което се услади на моите вкусови рецептори
не искам да ме напуска , не искам да се оттърся от него.
Защо всичко трябва да бъде толкова сложно , спомням си как когато бях малка
имах такова огромно желание да бъда като големите , да правя всичко като тях
а с всяка изминала година товара , който трябва да мъкна след себе си се увеличава хилядократно.
Амбиции , бъдеще , цели , едно безкрайно преследване и не искам да разочаровам никой
и въпреки това всички разочароват мене.
Да , да предпочитам да имам какво да правя вместо да лентяйствам по цял ден ,
но всичко толкова ме изсмуква , тъпото ежедневие , на което са му отнети цветовете ,
особено в дните в които те няма , единствено ТИ си човека който може да ми вдъхне надежда ,
който ми връща усмивката на лицето(от онези истинските усмивки) , който ме прегръща
и знам че колкото и да е скапана ситуацията щом ти имаш мен и аз теб всичко ще е наред.
ах как искам да съм малка още , да си бера маргаритките , да си правя венчета
да не мисля за бъдещето , което с тъпите си аспекти ме съсипва
и целият свят ми се върти около някакви си тъпи хартийки
ех мразя я тази материалност , без която в действителност не бих живяла..
мразя идеята че всяка сутрин ми започва по един и същи начин (събуждам се сама , в студеното си легло и
усещам мраза , който нагло се настанява върху кожата ми и още повече ненавиждам факта , че те няма
че няма да мога да се наслаждавам на спокойното ти лице и красивите ти черти докато спиш , няма да мога
да изпивам всяко едно твое дихание с поглед , няма да мога да те целуна за добро утро ..обикновенните скапани сутрини
мразя ги мразя ги мразя ги!)
и кафето сутрин го мразя ( така ми горчи) , за това вече не го пия..
и ежедневието и всичко всичко така неприятно ми действа и цял ден чакам само този момент
в който ще те видя и ще се сгуша в теб , като някое малко дете и ти ще ме обсипеш с най нежните ласки на земята..
живея само за този момент , през другото време уж съм себе си , но
всъщност акъла ми витае из други места , духом ме няма ..само тялом.
Тяло , което е с изтекъл срок на годност , ама не мога да го върна на произведителите и да им се оплача нали?
не мога да си поискам ново.
чувствам се точно като някакъв скапан продукт , остава и аз да си татуирам един скапан баркод , та да се
вписвам още по добре в така или иначе "идеално" изградената система , да бъда поредният тъп киборг
крачещ по улиците , забързан , толкова забързан в живота си че да няма време да му се наслади?
Да , да непрекъснато слушам "Животът не свършва на 17/18/19 " ама се питам "Е кога де? " тия години
кой ще ми ги върне , а има хора които не им пука , които си купонясват и си пият до зори , с какво тия хора
заслужават спокойствието за което така шибано копнея.. и се чувствам счупена , олющена..
Мислите за това , което ми предстои ме съсипват , напрежението ми идва в повече
накрая самата аз ще бъда един нервен тик , грешка на тялото ? нужни са на организма ми за разтоварване..?
Искам спокойствие бе (сигурно звуча като някоя пенсия) ама честно само за това копнея , ама спокойствие
в моя речник присъства в малко по различен вариант ..
не знам всички тия планове ме изнервят допълнително.
накрая системата ми ще се самоизключи и тогава драги ми мой , тогава
може спокойно да ме метнете на боклука
damn it...